Представеният текст е разделен на две части. Първата е посветена на опит за анализ на изворите, свързани с обредната клетва на езическите българи, в рамките на традицията на класическата херменевтична рамка. В текста са включени всички автентични извори. Аналитичната матрица използва „внимателния прочит“ (close reading), както и сравнителния метод - елемент от методологията на сравнителното религиознание. Посочва се, че дипломатическата клетва е засвидетелствана единствено във византийски извори, поради което днес е трудно да се достигне до „реалната картина на събитията“, освободена от намесите, произтичащи от историографската традиция или от множеството слухове, разпространявани в ромейската столица по времето, когато са живели авторите.Въпреки тези изначални обективни пречки, опитът за аналитично обяснение очертава картина на клетвата, която звучи логично и проверимо. Изливането на вода, разсичането на кучета, докосването на тройно преплетени ремъци, повдигането на туфа трева над главата на действащото лице - всичко това са свещени детайли с определено място в практиката на ритуала. Може да се отбележи и че императорът и ханът разменят своите роли - първият извършва езическите ритуали, а вторият - християнските, факт, който също е обект на тълкуване.Втората част на изследването проблематизира изначалната логика за присъствието на теми от този род сред академичните въпроси на историографията. Разгледани са различни теоретични рамки - мястото на подобни нестабилни исторически пространства в академичния наратив(и), опитите за деконструкция, произвеждани най-вече от (либерални) НПО и извън традиционните средища на хуманитаристиката, широко достъпните в публичното пространство параисторически наративи, създадени с различни намерения в сравнение с традиционните исторически изследвания. Текстът предлага различни възможни разрешения - от отказ от всякаква конструкция, характерна за деконструктивисткия дискурс, през избирателно отношение и конкретно насочване на въпросите с определен потенциал, разглеждани в определени публичности, до безспорния им академичен статус като резултат от премисляне на основите на консервативния, позитивистки наратив.Финалният акорд на изложението настоява на радикален отказ от всякакво тълкуване тук. Когато изворите са оскъдни, когато почвата е хлъзгава и хипотезата лесно може да се превърне в чиста спекулация, изследователят може да откаже да монополизира разказа и да отстъпи думата на авторите на епохата, за да достигне по единствения възможен начин до солидна епистемологична основа.