Статията разглежда сложната същност на богомилството – религиозно движение, възникнало в България през X век. Поставя се въпросът дали то трябва да се класифицира като ерес, секта или като съставна част от националното достойнство. Анализът проучва социално-политическите условия на възникването му в период на държавен упадък след изтощителните войни на цар Симеон I, влиянието на по-ранни ереси (павликяни, масилияни, манихеи) и повърхностната християнизация на българското население. Авторът представя богомилството и като учение, и като движение на „отрицание“ и „отчуждение“ от държавата и официалната Църква. Статията обсъжда неговото оцеляване и променлива интензивност през следващите векове, често корелирайки с периоди на държавна слабост. Подчертава се и значителното влияние на богомилството извън България, разпространявайки се на Балканите (където е познато като бабуни, патарени) и по-късно в Западна Европа, влияещо върху ересите на катарите и албигойците. Текстът аргументира за балансирана оценка, признаваща както ролята му на разединяваща сила, така и опита му да рационализира елитарна християнска доктрина за обикновения народ чрез апокрифната книжнина.