Статията разглежда ролята на Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска“ в процеса на формиране на българската национална идентичност през епохата на Възраждането. Разгледано е разпространението на текста чрез преписи – като конкретен пример се посочва препис, поръчан от местните първенци в Котел и четен в местната църква от поп Стойко Владиславов – и функцията му на идеологическа програма за пробуждане на националното съзнание. Анализирана е и стойността на „Историята“ като извор, включително уникалното ѝ сведение за мястото, където през 811 г. е разбит император Никифор, както и връзката ѝ с „Именника на българските канове“. Авторът защитава тезата, че Паисий трябва да се разглежда не само като автор на историческа версия на българското минало, а и като вторичен източник на данни за изгубени по-стари извори, съизмерим като историк с тогавашните европейски автори.