Краят на XIV в. в Югоизточна Европа бележи критичен период на политическа нестабилност, определян като „криза на възможния предел“. Балканските държави, въпреки високото си културно развитие, са изправени пред вътрешни конфликти и подценяват нарастващата османска заплаха. Османците трансформират малкия малоазийски бейлик в държава, способна на експанзия, която съчетава местни ресурси, военни иновации и административен опит. Разширяването на техните владения е резултат от целенасочена стратегия, основана на балканската политическа раздробеност. През този период се установява дългосрочно османско господство, което оказва значимо влияние върху европейската история.